Навършиха се 80 години от рождението на Тинко Илиев
Тинко Илиев на литературно четене в КДК.
Тинко Илиев
- Последна промяна на:
- Автор:
- В рубрика:
Навършиха се 80 години от рождението на Тинко Илиев – поет и журналист, главен редактор на в. „Родопски устрем“. Той е роден на 14 февруари 1936 г. в с. Габаре, Врачанско, но свързва своята житейска и творческа съдба с Родопа планина и хората в нея, на които посвети десетки стихотворения, стотици очерци и репортажи. Завършил е “Българска филология” в Софийския университет. Бил е учител, дългогодишен главен редактор на вестник “Родопски устрем” и първи гл. редактор на вестник “Родопски вести”, един от създателите на смолянското дружество на писателите. Автор е на стихосбирката “Когато сърцето говори” (2006 г.).
Тинко Илиев почина на 9 октомври 2014 г. в Смолян.
В литературната страница на “Отзвук” днес говори сърцето на Тинко.
ВИК
Една звезда взриви небето
като избухнал ням протест,
остана само острието
на бледия светлинен рез.
След него черна кръв ли рукна,
та погледа ми затъмни
О, боже мой, ако земята
от сляпа лудост се взриви –
дали ще има кой вината
за гушата да улови,
или от ядрената лудост
ще живне в моята земя? ..
Една звезда взриви небето
и погледа ми затъмни,
остана само острието
на мисълта – да ме вини!
ЛИРИЧНО
Дъх на отлежало вино
Пий, сърце неземно, мимо
земната ни завист людска!
И дъгите на сърцето
от нектара луд се пукат.
Нека! Кой ще кресне "Вето!"щом
звучи: "Видях два бука … "
ВИНА
Хей, вие, които си лягате в осем
и в осем с часовник ви буди деня –
не ви ли разсънват тревожни въпроси
с внезапния страх за внезапна вина?
Не ви ли се струва, че в тая Вселена,
на прегнала нерви до краен предел
е малко да бъдеш проводна антена –
на други и хляба, и образа – взел?
Хей, вие, които си лягате в осем
и в осем с часовник ви буди деня –
вземете росата на изгреви коси
и мийте, измийте я тая вина!
Под нея ще светне сълзата на ручей,
чаквана, както се чака дете
и струйка ще лумне от пристана скучен –
на зрънце и коренче хляб да даде!
ИЗПОВЕД
Аз съм прям като звезда, изгряла
в шепите на две човешки длани
и по стръмнината на дълга си
се изкачвам към дъха на хляба.
Стръмен път с Голготата на юли
ще отмери съвестта ми строго,
докато вьв двете полушария
на шепите си сам се отразя …
НЕ ЗНАЯ …
Не зная колко време има още
в часовника на мойте дни,
зачерквам нощите, че всяка нощ е
почти живот, и смърт – почти.
Не ме търсете в сянката на кея
под тихия и равнодушен свод,
аз бързам всеки миг да изживея
и други да осъждам на живот.
МАГИЯ
Всяка есен сам си казвам: “Стига!” –
и събуждам пътя -да вървим.
Но оставам. Все оставам. Мигар
нямам сили да се разделим,
или планината е по-мъдра
от зова на родния ми праг? ..
Всяка есен сам си казвам: “Тръгвам!”,
а оставам, все оставам пак.
И въпрос подир въпрос ме гложди:
обич майчина, далеч от тук ,
чувствата ли станаха безбожни,
или аз съм станал вече друг?
Сбирам в шепа всичките пътеки
отговор на себе си да дам.
Със сьрцето ги чета и всеки
път откривам и от мен следа.
Дивна планина! Една магия,
приютява със Орфеев звук!
Може би когато я открия
ще узная същността си тук!
РОДОПА
В теб зрея като плод далеч от корена
на дунавските дни и нощи
и ставам целия врата отворена
за песните – среднощни гости.
Пробягват мислите като елени
и разстояния, и часове обрекли,
за да се върнат пак при мене
с безброй прозвъннали пътеки.
И стаята ми се изпълва с хора,
приседнали до масата ми стара –
ей тъй, по навик да поспорим
като във миговете за цигара.
И някак неусетно в полуздрача
ще рукне песен, Арда разлюляла:
"Бяла съм, бяла, юначе,
цяла съм света огряла … "
ВЪПРОСИ
Не вярвам в аксиомите, но ето,
че мислите ми в тях пак тьрсят брод:
единствено ли нашата планета
е надарена със живот?
Ако е тьй, това е най-жестоко,
по-страшно е и от война, нали?
Да плуват вьв Вселената дълбоко
планети мъртви. Мъртви? .. О, дали
са по рождението си такива,
или са пели живи ветрове
сред музика от цветове и ниви,
сред птичи и човешки гласове?
Един въпрос със тайната си сила
разбридва други като тъмен лес:
дали не се е там самовзривила
човешката им жажда за прогрес?
Или пък от вселенни катастрофи
озонът в страшен миг е изгорял
и Нищото – от празна философия –
се е превърнало в пиедестал? …
ГОРДОСТ
Не всеки народ е орисан да има
над яростна смърт и безсмъртия – власт,
да носи в сърцето си Райна Княгиня
и Георги Бенковски – най-светлия княз.
Не всеки народ е орисан да ражда
под свод от бесилки- безстрашни мъже
и сълзи да пие – с апостолска жажда,
и вяра да носи – през меч и въже.
Не всеки народ е орисан да има
Апостола Левски – светия пророк,
видял от върха на мига-гилотина
република свята и волен народ.
Не всеки народ е откърмил размирен
войвода-поет – на света завещал
за нежните песни най-нежната лира
и сабя- за който е знаме развял.
Не всеки народ със Баташка тревога
е раждал мъжете – със клетвен обет:
и Шипка да имат за свое небе!
