Антоанета Андреева: Сърцето ми е в Родопите
Иван и Антоанета Андрееви
- Последна промяна на:
- Автор:
- В рубрика:
В живота ми има три периода – детството и младостта ми в Тракийската низина, първите години от семейния ми живот в Смолян и зрелите лета в Калифорния. Най-краткият от всички е родопският – само девет години, но той ми даде повече от останалите, взети заедно.
От тринадесет години семейството ми живее в Силиконовата долина, седалището на Гугъл, Апъл, Яхо, Фейсбук, Линкдин, Тесла. Тук големият ни син завърши училище и университет, а малкият тази година завършва гимназия. Така нареченият “златен щат“ е не само инкубатор за успешни технологични компании. Калифорния е надарена и с много природни дарове – излаз на Тихия океан, паркове с вековни дървета, лозови масиви, езера и планини с внушителни водопади. Като прибавим и прочутите градове Сан Франциско, Сан Диего, Лос Анжелис, щатът е наистина една от перлите на Северна Америка. И въпреки това аз продължавам да тъгувам за Родопите. Нощем сънувам гледката от терасата на къщата ни в Смолян. През пролетта – с мекото кадифе на новата премяна, в която погледът ти потъва като в зелено море. През зимата – планината със сюрреалистичната си белота и тишина изглежда като оживяла илюстрация от вълшебна приказка. Любимият ми спомен обаче е родопската есен. Не съм виждала на друго място по света друга планина, обагрена във всички възможни и дори неподозирани нюанси на жълто, червено и зелено. Такава пъстра палитра има само в Родопите.
Планината обаче, освен уникалната си хубост, има и още едно голямо богатство – родопчани.
През деветте години, в които живях в Смолян, срещнах толкова доброта и човечност, каквато не съм срещала нито в предишния, нито в сегашния си живот. Азбучна истина е, че оценяваш дребните незабелязани неща, когато ги загубиш. Галерията от сърдечни родопчани в живота ми е богата… Братовчедката на съпруга ми, която ми беше и приятел, и помощник, и наставник в отглеждането на първото ми дете. Съседката, която късаше първите малини в градината си за моите деца. Свекърва ми, която остави работата си, за да се грижи за внучето си, докато снаха й завърши университета. Учителката от средното училище на Иван, която говори за него с такава любов и майчина гордост. Колегите ми от в.“Родопски вести“, които ме приеха като своя. Приятелите, на които можехме да разчитаме за всичко. Детската ни лекарка, която по вечерно време е преглеждала детето ни в дома си. Учителката в детската градина, която научи сина ни да си връзва връзките на обувките. Заместник-директорът на Икономическия техникум, който повярва, че от една журналистка може да излезе и добър учител. Безбройните ми ученици, запазили възрожденското уважение към учителя, рядкост дори в онези дни по много други места.
Няма да забравя до края на живота си една зимна вечер в Смолян във времената преди мобилните телефони. Малкият ни, току-що проходил син си нарани крачето. Баща му не беше вкъщи и аз, уплашена и притеснена, зазвънях на неговите приятели, за да го търся при тях. След десетина минути единият му приятел дойде у нас, за да ни закара до “Бърза помощ”, друг доведе приятел ортопед в дома ни, за да прегледа детето. Трети откри и прати таткото вкъщи.
И още нещо, един роден и отгледан в планината родопчанин си остава такъв до края на живота си, независимо в кой край на света се е озовал. Казвам го от личен опит, защото живея с такъв. Иван никога не прекъсна връзката с приятелите си в България. Радваме се на успехите им, на децата им, на снимките на първите внучета. Иван ще пропътува часове, ще си вземе отпуска, която е твърде оскъдна и ценна в тази страна, ако негов приятел има път насам. Летял е до Вегас, карал е часове до Тахо, за да се види с приятел. Не познавам други българи около нас, които правят това. Сигурна съм, че е от родопската кръв.
В Щатите почти не познаваме съседите си, поздравяваме се учтиво в редките моменти, когато се засечем, преди да се качим в колите си, но често дори не си знаем и имената. И през ум не ми минава да почукам на вратата на съседа, ако ми трябва щипка сол. Изключителна рядкост е да видиш на улицата деца, играещи без надзор. Няма жени, излезнали на пейките пред къщите, анализиращи новите обрати на текущия сериал, споделящи рецепти за готвене или дневните си грижи. След работа – колата, пазар, вечеря навън или вкъщи, фитнес залата. Ако искаш да се видиш с приятели, нужни са специални ангажименти и уговорки.
Всеки път, когато се приберем в Смолян, съседите идват да ни кажат “добре дошли“ и ни връщат в един позабравен свят на топлина и близост. Един от любимите моменти от ваканциите в България е “родопският лаладжилък“ – не заради “нищо-правенето“, а заради атмосферата и общуване с мили хора. Често през летата, когато пътуваме за родината, предлагам да прекараме седмица някъде в Европа. Съпругът ми негодува, че това ще редуцира времето в Смолян. И аз го разбирам – защото там, в Родопите, има една изключителна зареждаща енергия, идваща от недрата на планината и от сърцата на нейните хора. Така че и това лято маршрутът е Сан Франциско – София – Смолян. До скоро! Антоанета Андреева
