80-годишна жена със сълзи на очи:
Баба Фанка е преблагодарна, че са и спасили живота
Пътеката, която са проправили Марин Захариев и трите момчета
Възрастната жена не спираше да плаче, докато разказваше през какви перипетии е преминала
- Последна промяна на:
- Автор:
- В рубрика:
Кръвта ми течеше в снега, щях да умра от бялата смърт
В бедствието 80-годишната Фанка е преживяла най-големия ужас в своя живот. И вчера, когато разказваше за него, тялото й трепереше не само от паркинсона, но и от изключително силното вълнение. Сълзи течаха по бузите й непрекъснато. Жената се е борила повече от час, за да си проправи пътечка и да излезе от дома си, но затънала в преспите „до очите“. Кръв е текла от носа й. Мислела, че с нея е свършено.
Тя живее над Смолян. Сам-сама, в красива вила. Децата й отишли на гурбет да си търсят препитанието – едното в Кипър, другото в Германия. Жената е инвалид – освен паркинсон, има сърдечни и куп други заболявания. Кара кола с автоматични скорости.
„В петък с колата слязох долу, в града, да си купя лекарства от аптеката. Имам племенничка Софка. Видях я там. Тя ме помоли да я закарам до Райково, до конака, защото валеше. Това беше към 4-5 часа надвечер. Влязохме у тях, заприказвахме се, но започна да трупа. Побързах да се върна, че съм с летни гуми. Дойдох си, вкарах колата в гаража. И се сетих, че съм си забравила телефона у племенничката. Рекох си: “Нищо, утре ще отида да си го взема”. Аз не съм Господ да знам, че ще навали толкова сняг. И продължава да вали. Ден-два-три трупаше и стана 2 метра сняг, защото съм на високо, в града е по-ниско. Изолирана съм, никакви комшии нямам, телефон нямам. И токът угасна. Нямам дърва. По едно време като сламка взе да чучури водата, да замръзва. Аз се разплаках. Кръвното отиде на 280. Няма на кой да се обадя. Троха хляб нямам. Добре, че имах макарони. Сварих ги и ги разделих на два-три пъти, пестях ги, да ги ям вместо хляб. В понеделник излязох да видя докъде мога да стигна. Барбуцах, барбуцах, барбуцах – повече от час, и стигнах до портала пред къщата. Направих още две крачки и цялата затънах. Само очите ми бяха над снега. Борих се един час – от снега не мога да излезна. И в този момент, защото съм със силна аритмия, сърцето щеше да ми изхвръкне. Текна ми кръв от носа. Започнах да загребвам от снега да слагам да ми спре кръвта. Около мен снегът стана червен. Плаках и виках “Помощ”, но напразно. Мислех си: „Сега ще умра от бялата смърт“. Но някак си намерих сили и започнах да ровя. Рових, рових, рових и сторих тунелче. На колене се прибрах в къщи, цялата бях вир-вода. Наревах се едно хубаво. Викам си: “Край, сега ще се умира” – разказва с плач баба Фанка.
Тя има приятелка – Бинка Христова, която живее на новия център. През цялото време Бинка звънила, но като не я открива, решава, че се е случило нещо страшно с нея. И тръгва жената с рейса до Каптажа. Оттам пеш в снега стига до долната порта. Опитва се да влезе, но затъва цялата в двуметрова преспа и не може да излезе. Един час се мъчила да се освободи. Виждала, че коминът на баба Фанка не пуши и мислела, че с това сърце не е издържала. Чисто мокра, умряла от студ, отишла в полицията, откъдето я изпратили към кризисния щаб на общината.
Зам.-кметът Марин Захариев я качва в микробуса, за да показва пътя, и заедно с Григор Павлов, Емил Дурсев и Димитър Настанлиев отишли на шосето, от който тръгва разклон за дома на възрастната жена. Четиримата ринали няколко часа, за да стигнат до входа й. Видели и кръвта. „Плаках като ги видях. Поисках да им сваря чай или кафе. Благодарих им, че ме спасиха. А те казаха: “Не, тази жена те спаси”. Аз, понеже съм с паркинсон, не мога да се храня, нося го към очите, към ушите. Ако е нещо твърдо, ми е по-лесно. Казах, че съм гладна. Момчетата ми донесоха франзели, салам и други неща, но вече не помня какво беше. Искам да се отплатя на тези хора, които ми помогнаха. Още не мога да излизам навън, защото съм стресирана, треперя много. Много изпатих. Беше някакъв ужас. Не съм преживявала такова нещо. Ако не беше Бинка и тези момчета, щях още да съм окупирана от снега. Благодаря на кмета, на заместник-кмета, на момчетата, които изринаха снега да ме откопаят. Заместник-кметът ми остави телефон да имам връзка със света. Вчера си го взе, когато си ми донесоха моя“, сподели със сълзи на очи възрастната жена.
