Отзвук Животът в Родопите

Скулптура на родопчанка издигна пловдивчанин с чокмански корен

• Последна промяна на: 15:32, 09.07.2014 г.
• Автор: Анита Чолакова
• В рубрика: Изяви
• 495 Посещения
• 5 Коментара

*Секретарка на гръцки министър откраднала негов Орфей от крепост над Димотика *

Двуметрова скулптура на родопчанка с китка минзухари – в памет на своята баба, издигна внукът й от Пловдив. Скоро, за Илинденския събор, гранитната статуя ще бъде монтирана в Чокманово, вероятно до чешмата, изградена от прадядото на 34-годишния Ангел Каравланов. Баба му Катя Кисьова дълги години пяла в родопски хор. Била е баничарка. В книгата за Чокманово за нея пише, че селото няма да забрави гласа й.

„Отдавна мислех да й направя паметник. Рисувал съм я дълго време в съзнанието си като символ на планината Родопи”, казва Ангел. Той е магистър скулптор от Художествената академия – София, в курса на Емил Попов. Твори от 15 години.

„Един пловдивчанин искаше да направим надгробие за баща му. Видяхме, че край реката са изхвърлили половината гранит от Марково тепе като камънак. А бяха заровили разкошен гранит – първо качество. За другите това може да е камънак, за мен е златна мина. Отиваме с един колега и почваме да се караме кой какво да вземе. Кранистът ни гледа като изтърван. А аз във всеки камък виждам скулптура, нещо красиво. Веднага му казах на човека: „Няма да ти взема пари за труд, за нищо. Само да натоварим малко повече, да има и за мен”. Този камък като го видях, си представих или самодива, или родопчанка. Дълги години съм си мечтал да я направя. И най-накрая моментът си назря. Имах вече и машините. Купих само още два диска, че гранитът бързо ги „яде”. И лека-полека си стана на 80% готова. Оня ден я изправихме с колегата. Стъпката си заспа както трябва. Пробвахме да я разклатим – не помръдва. Точно това, което исках. Сега остана най-сладката част – десените, малко орнаменти. Искам да звънти, да говори. Както казват – божествената намеса. Засега върви в правилната посока, но ще се успокоя, когато я кача горе. Дотогава ми е свито сърцето. Смятам да я сложа на постамент и ще стане към 3 метра. Сега е 2,30 метра. Тежи 1,6 тона. Искам да напиша едно кратичко послание от рода “Да не забравяме рода си”. Ще нанеса и абзац от песента “Бела съм, бела, юначе” – химна на Родопите. В памет на баба ми. Тя ми е разказвала, че докато раждала майка ми Елена, тази песен звучала по радиото. Така че ще зарадвам и мама”, споделя творецът.

Единственото, което го задържа в България, е, че трябва да се съхранява родовата памет. Смята, че младото поколение не трябва да забравя корените си. Ангел е убеден, че политиците умишлено ни промиват мозъците, за да сме им „лесни” гласоподаватели. „Пускат ти чалга – да живееш в петък вечер, да теглиш кредити, да им бъдеш роб, да им слугуваш, да им трепериш, да ти всяват страхове, да забравиш за красивите неща, родолюбието, да забравиш гордостта си, че си българин, за вярата, която ни е държала винаги. А ние сме оцелели най-вече с ината – защото сме си държали на своето”, добавя Ангел.

И дава пример със селото на майка му, където той е прекарал детството си – Чокманово. „Чок аман” са казали хората някога – „Много, много, ама не става”.

Прадядото на Ангел пък бил овчар. След Освобождението тръгнал с двама попове да ги покръства наново, да не забравят вярата си. И го утрепали някъде по горите.

„Приживе Богородица му се явила насън и му казала къде да направи параклис на св. Архангел Михаил в селото. Ходил с муле през две планини да събира камък по камък. Оглеждал всеки камък поотделно дали става, дали има хубава енергия. Какво сърце трябва да имаш, за да го направиш самичък! Но го е направил разкошен. Строил е и каменни чешми. Оттам сигурно е влечението ми към камъка. Нали ДНК-то се връща назад през поколенията”, анализира правнукът. Другият му дядо, на който е кръстен, бил дюлгерин. Много добър майстор. Построил половината къщи в Чокманово. Първата измазана била неговата.

Ангел от дете има влечение към камъка. На една разходка с приятелчета по поляните в Мърченик, Карловско, откъдето е другата му баба, намерили сандански камък. По думите му „най-евтиният”, от който правят надгробия. Но онзи му проговорил. И до днес го пази в чекмеджето. Казва, че сбъднал мечтата на неговия баща Драган. Навремето и той кандидатствал в Художествената академия. „Написал си, сиромаха, с молив името. И те му го изтрили. Написали друго. Друг вместо него влезнал в академията, но това е вече минало”, обобщава творецът.

„Пред всеки камък благоговея, – споделя скулпторът, – защото всеки камък има душа и трябва да имаш точната нагласа и отношение. Не трябва да си припрян. Много качества изисква камъкът. Аз по принцип съм супер нервак, но когато застана срещу камъка, цялото ми напрежение се стапя. Ставам съвсем друг човек. Получава се много странен мълчалив монолог и впоследствие диалог. Странно общуване. Има моменти, когато ти искаш нещо, но камъкът ти казва: “Не, няма да стане така”.

Пътят е важен – по друг начин осъзнаваш формата, защото едно е да го направиш от гипс и да го дадеш на някой да ти го отлее. Друго е да ти мине през ръцете всеки детайл. Всеки камък прави различно внушение. Има много условия за един автор, включително и къде ще стои. И всяка задача си е предизвикателство. За мен най-голямата награда е да зарадвам и най-простия човечец. Ако си направил някаква форма, пред която пет човека ще стоят и ще цъкат с език, а другите стоят и се чудят какво е това, значи не е станало както трябва”.

Според Ангел формата трябва да се изчисти в сигнал – това е най-голямата сила, която още не е постигнал, но се надява един ден да постигне. „Когато гледаш едно дърво, не виждаш клончетата, а короната, силуета. Да сведеш една форма до силует, това е силата. Като фараоните на египетските пирамиди. Като видиш скулптурата отдалече, и направо се свиваш. Усещаш се като прашинка. Това е силата на внушението”, казва последователят на Микеланджело.

Всъщност Микеланджело е авторът, пред чийто гений се прекланя Ангел Каравланов. И той е убеден, че трябва да имаш сериозни познания по анатомия, за да направиш паметник на човек.

На първия чуждестранен симпозиум , в който участвал – в Гърция, направил 2,40-метров Орфей. Домакините искали статуята да гледа към града Димотика. Авторът обаче настоял да гледа от крепостта отгоре към планината. „Не, ще гледа към Родопите, да се сещате откъде е тръгнал”, отсякъл той. Преди две години, отново за Димотика, направил Евридика. Като отишли да я монтират, Орфей бил откраднат. Провели разследване. Оказало се, че секретарката на министъра на културата го „взела” за нейната частна вила. И го върнали. Впоследствие го монтирали отново, но Ангел още не знае дали си е на същото място.

На симпозиум в Мадара бил в неведение какво да изработи. Питал местните как е името на реката, която минава през града, но никой не знаел. Заради това решил да им направи нимфа на водата. Като се качил обаче на Мадарския конник, където има пещера, на брошурките за нея прочел: „Пещера на трите нимфи – на здравето, на гората и на водата”. „Отново бях намерил душата на камъка ”, грейва творецът.

На въпроса как подчинява камъка на волята си, отговаря, че не ти, а той те подчинява: „Всичко става бавно и осъзнато. Ако си припрян, стават грешки. Може после да се залепи, но като знаеш, че е залепено, не ти е сладко”.

„Обожавам да съм в каменния прах. Това ни е занаятът. Камъкът става част от тебе и ти ставаш част от него. Аз обожавам миризмата му, особено на мрамора – като го дялаш, мирише на сяра. За мен това е най-хубавата миризма. И на гранит също. Лъхне ли ме каменен прах, съм най-щастливият човек на света”, споделя скулпторът.

Когато дялка, се абстрахира от всичко. Слага слушалки на ушите, за да е сам с камъка.

За него Родопите са дом, в който смята да направи ателието си. Планирал е ателието му да е в Чокманово – да си купи кон, каба гайда, да си дяла камък, да си пее родопски песни и никой да не го занимава „с глупости”.