Отзвук Животът в Родопите

Мутробарокът завладява публичните пространства

• Последна промяна на: 14:09, 23.07.2012 г.
• Автор: Олга Симова
• В рубрика: Мнения
• 1279 Посещения
• 5 Коментара

Понятието “мутробарок” няма да срещенем в историята на изкуството. То е непонятно за повечето чужденци, но е съвсем понятно за всеки, който е живял в България през последните 20 години. С него обикновено се обозначава безвкусната архитектура, предпочитана от новобогаташите в родината ни. Тя трябва да демонстрира богатството на собственика, често неговите детски мечти и представи за разкош и власт. Затова в подобни “произведения на архитектурата” можем да срещнем всевъзможни причудливи съчетания от различни стилове. Подобни сгради често съдържат елементи, напомящи средновековни замъци или дворци от книжките с приказки, а и такива, напомнящи нещо “класическо” – декоративни колони, арки и т. н. Основното обаче е абсолютното несъобразяване с околната среда, със сградите в близост или с природните дадености, както и пренасянето на ефектни детайли от места, най-често чужбина.

Доскоро обаче мутробарокът беше разположен главно в частното пространство, виждаше се в частни къщи и кооперации и предизвикваше по-скоро снизходителни усмивки, отколкото възмущение. Все пак в едно свободно общество не може да се предписва на хората как да си харчат парите, макар че когато става въпрос за облика на обитаваните от всички нас градове, едва ли трябва да бъдем толкова либерални. Сега обаче не къде да е, а в един от най-бедните областни градове на страната мутробарокът се разполага в публичното пространство, следователно се плаща с публични средства. Имам предвид новоремонтирания стар център на Смолян. Централният площад е разширен с отнемане на площ от стъпаловидната градина, която помня от дете, и означава, че е на повече от 50 години. В нея имаше високи дървета с плътни сенки, които създаваха естествен мост (поне оптически) към гората, намираща се в северния край на града. Всичко в тази градина беше естествено – дялан камък, плочи от камък ("тикли" както ги наричат родопчани), малко шадраванче с бъбрековидна форма, облицовано със заоблени речни камъчета, сгушено сред дървета пред сградата на архива. Такова нещо не съм виждала никъде другаде, макар, че съм посещавала повечето европейски страни. Не беше грандиозно или внушително, но беше уютно и истински луксозно, доколкото луксът днес не се свързва толкова с формата, а с материала. Естествените материали са луксът в нашето пластмасово-бетоново време.

Сега голяма част от пространството е превърнато в нещо като “форум”, на който се кипрят няколко бетонни, грубо изработени и боядисани в бяло колони в йонийски ордер, които несръчно имитират изящните мраморни колони от античните храмове в Гърция. Зеленината значително е намалена, а щампованият бетон, който беше се ограничил само до улицата, сега се разпростира навсякъде. Бъбрековидното шадраванче е заменено с малък фонтан, с форма, подобна на четирилистна детелина, взета сякаш от някой ренесансов град, отново с груба изработка и покрит отвътре с нещо като разноцветни малки плочки, “напомнящи интериора на турска баня” (по думите на една приятелка). Встрани от бетонните йонийски колони, боядисани в бяло, върху постаменти стоят сиво-черните гранитни бюстове на двама партизани от града, при това с драстично нарушени пропорции на този отляво. В центъра на площада е построен кръгъл фонтан, отново облицован отвътре в стил “турска баня” с грозно стърчащи маркучободобни струйници, от които неравномерно изтича вода по невъзможна за разгадаване схема.

На пешеходната улица между къщите и блоковете са поставени две арки. Както е известно, арките се появяват в публичното пространство на древния Рим, за да отбележат триумфите на императорите след някоя значима война. Изработени са и са разположени така, че да внушават величие. Зад арките на главната улица в Смолян се разкрива изключително “подходяща” за претенциозното съоръжение гледка – проснатото пране не само на хората от блока и къщите на пешеходната улица, но и прането на хората от блоковете и къщите на следващата, разположена на по-високо ниво улица. Двата моста, които се намират от двете страни на пешеходната зона, се сдобиха с тежки и груби парапети, изпълнени в бяло и златно, които вероятно биха подхождали на широк мост на голяма река, но изглеждат нелепо и смешно на тесния мост над едно дере. На всичкото отгоре в краищата на мостовете са поставени големи съоръжения, приличащи по форма на египетски обелиски в бяло и златно със златна топка на върха, върху които са монтирани осветителни тела. “Като в Париж, бе госпожо”, както компетентно ме сведоми възхитен минувач.

Зад прекрасната композиция “Орфей и Родопа” на скулптора Любомир Далчев до бившето кино “Дружба” също е поставен парапет като този на мостовете. Той рязко контрастира както с цветовете и стила на скулптурната фигура, така и с поставените зад нея гранитни късове. Нарушена е и връзката на композицията с дърветета, които представляваха неин естествен фон. Така се съсипа и второто любимо място за снимки на смолянчани и гости на града. Първото бяха “Сърничките” – една непретенциозна бронзова композиция, която стоеше на площада по много естествен начин под дърветата до една чешмичка. Сега тази композиция е поставена на по-високо и стръмно място сред зелена площ. Двете чешмички под читалището се сдобиха с корита, отново са от боядисан в бяло бетон, в който едва се разпознава формата. А тя е формата на мидата, върху която стои Венера в картината на ренесансовия художник Ботичели. Всичко това е на фона на сивкав бетон и стои като кръпка.

Малкото пешеходно пространсто на “стария център” си остана най-привлекателното за гражданите място в града, въпреки грандиозното строителство на т. н. “нов център” между кварталите Смолян и Райково. Тук смолянчани идват да се разходят, да пазаруват, да се срещнат с приятели или просто да поседят под дълбоките сенки през лятото. Вероятно ще продължат да го правят и ще свикнат с еклектиката, която дразни много от хората, с които редовно общувам, когато съм в града. Вероятно има и хора, на които новият вид на стария център ще се хареса. Както е известно, вкусът е нещо субективно.

Нямам намерение да изразявам някаква оценка с претенции за обективност. Не съм специалист в тази област и изразявам лична позиция. Това, което ме вълнува, е каква нагласа към света или представа за общото, публичното намира израз в този проект. Със съжаление констатирам, че това е представа, водена от дълбока комплексираност. И нашият град да заприлича на големите и известни с красотата си европейски градове като Рим, Париж и други. Само че не заприличва, а става смешен. Защото губи естествения си чар на град в планината, който естествено се вписва в заобикалящата го среда. И който не се натрапва, не се прави на нещо, което не е. Ако мога да си позволя това сравнение, не се държи като чалга-певица, напомпана със силикон, за да си създава измамно самочувствие на красавица. Смолян няма да стане Париж, и слава Богу. Ако успее да запази своя уникален облик, ще остане красив град, красив по свой собствен неповторим начин с красота, която отговаря на душевността и навиците на хората, които го обитават. Разбира се, че той, както всички живи градове, трябва да се променя и развива. Мутробарокът обаче едва ли е най-подходящият стил за това развитие. Той е в крещящ дисонанс с всепризнатия усет на родопчани към красотата, намерил израз в родопските песни, носии, халища, архитектура, обноски и поведение. И нещо много показателно: мутробарок не съм забелязала в частните сгради в Смолян.