Отзвук Животът в Родопите

26-годишният Велизар живее втори живот с бъбрек от баща му

• Последна промяна на: 13:00, 19.12.2011 г.
• Автор: Геновева Дикова
• В рубрика: Общество
• 177 Посещения
• 0 Коментара

Велизар е на 26 години. От 3 май тази година младежът живее втори живот. От 7 месеца той се чувства пълноценен, храни се нормално, мечтае да започне работа. Шансът му е даден за втори път от неговия баща Юри като донор и българските лекари, които са му присадили бъбрека.

Трансплантацията се случва в България, в Александровска болница. Семейството дълги години живее в Мадан, там учат синовете им, а бащата е миньор. След разпадането на “Горубсо” си заминават в село Седларци, община Ардино, където живеят днес.

Живея вече като нормален човек. Не се чувствам болен, бих казал даже, че от хора, които са здрави, аз съм много по-добре, казва днес Велизар, след като заедно с баща си е преминал през много тежки дни и продължава борбата си със самодисциплина и самоконтрол. Пазя се през зимата заради вирусите. Излизам с приятели, но не по заведения, не пуша и не пия алкохол. Но дори и да ми е позволено, аз сам не си го позволявам. Ограничения в храната нямам никакви. Ям от всичко по малко. Разбира се, хапчета пия и ще пия докато съм жив, казва още Велизар, който носи бъбрека на баща си.

Животът на семейството се преобръща през 2009 г.

До този момент Велизар бил напълно здрав младеж. Първото, което сигнализира, че нещо не е наред, бил ниският хемоглобин. Въпреки това, нищо друго не насочвало лекарите към наличие на по-сериозен проблем. Нивото на креатинин било в нормата. После идват две бронхопневмонии. Едната лекувал в Тубдиспансера на д-р Шопова, а следващата – в Хасково. След тях се наложило да изследват и стомаха му. След гастроскопията специалистите се насочили към ендоскопия – изследване на дебелото черво, но при толкова нисък хемоглобин процедурата била невъзможна. През това време креатининът изведнъж скача и истината лъсва и за лекарите, и за Велизар. И двата му бъбрека не работят.

Младежът няма да забрави първата диализа – 18 май 2009 г. Не само защото тогава осъзнава напълно тежкото си здравословно състояние, но и защото свързва периода на диализа с най-тежкото време в живота си. Три пъти в седмицата пътуване.

Не усещахме как минават дните, месеците, спомня си бащата. Тръгвахме сутрин към 10.30 за Смолян и се връщахме към 19.00. Целият ден си минаваше. На другия до обяд – напрежение, защото Велизар не винаги се чувстваше добре. И следобед мислиш за пътуването на сутринта. Тези две години са ми като миг в ума, откровен е Юри.

Тежко ми беше, че съм болен, но срещах само добро отношение в диализното отделение на смолянската болница. И не само там, а и в кардиологично, гастроентерология – навсякъде, където са ме приемали, благодарен е младият мъж. Сега само лош спомен е отвращението от храната, прилошаването, гаденето. Претърпял е и няколко плеврални излива. 4-5 пъти се налага да му правят пункция, за да източат течността, която се събирала около белите дробове и му пречела да диша. В диализно отделение екипът компенсирал недостатъците в апаратурата по онова време с добро отношение. Велизар и Юри обаче остават с впечатлението, че провинцията се неглижира по отношение на техниката. Попитайте в Пловдив, в София с какви апарати разполагат, казва Велизар. Според него се получава едно деление на болните, сякаш едните са по-болни от другите, казва младежът.

Цял живот на хемодиализа или трансплантация,

това бяха двата пътя за нас, казва бащата-донор. Не можех да позволя синът ми да продължи живота си по този начин – три пъти седмично вързан за машината.

И така семейството започва борбата – дълга, трудна, но нито за миг не си и помисляли да се откажат. В началото обсъждали всякакви варианти – България, Пакистан, Турция. Едно беше ясно – аз ще съм донорът, в това отношение бях съвсем праволинеен, макар че и другият ми син искаше да прави изследвания за съвместимост, казва бащата. Юри е на ненавършени 51 години. Преди операцията трябвало да мине консултация с психиатър, за да установят дали съзнателно е решението му да стане донор. Като разбрала, че е миньор, лекарката вече нямала никакви съмнения. Миньори и пилоти сте най-устойчиви психически, казала специалистката. Скенерът на бъбреци и бъбречни съдове в болница “Св. Екатерина” показал много добри резултати и там лекарят се учудил, че след 19 години под земята Юри има много здрави органи. А това е много важно за предстоящата трансплантация. Изключително важен етап била и предварителната подготовка. Трябваше да се направят редица изследвания на мен и момчето ми, да се подобрят някои показатели. Ежемесечно в продължение на 9 месеца семейството купувало инжекции, една от които струвала 530 лв. Само първата получихме от смолянската болница със съдействието на д-р Бояджиев, казва Юри.

Трансплантацията е на 3 май 2011 г.

На 3 май тази година син и баща са подготвени и очакват операцията в Александровска болница. Нито за миг не ни отделиха един от друг. Бяхме в една стая преди трансплантацията, след това в интензивно и после се възстановявахме заедно пак в една стая, разказа Велизар. Баща ми непрекъснато ми даваше сила и кураж. Казваше ми – всичко ще е наред, трябва да сме позитивни – все ми го повтаряше, непрекъснато, добавя младежът. А бащата допълва: Изградихме доверие, повярвахме на лекарите, а това е изключително важно за успеха на операцията, колкото и тривиално да звучи. Там са едни от най-добрите специалисти в България и Европа, смятат баща и син.

Проф. Панчев, доц. Симеонов и екипът им се заемат с експлантирането на бъбрека от Юри. Доц. Славов, доц. Янев и техният екип са готови да присадят бъбрека на Велизар.

В операционната не мислех за нищо, усещах само как сърцето ми тупти, това си спомня Велизар преди да потъне в упойка. Събуждайки се, пита първо за баща си – къде е и дали е добре. Ние непрекъснато се търсехме взаимно и това, че не ни разделиха нито за миг, е може би психологическият момент, който лекарите оценяват.

И започва периодът на възстановяване, който и при двамата минава добре. На 20-ия ден ние можехме да се движим. Лекари и сестри бдяха над нас. Раната на Велизар зараства малко по-бързо – като при всеки млад организъм. Според младежа и баща му усещанията и неудобствата са като след всяка операция. В началото чувствах някакъв дискомфорт от страната, където липсваше бъбрекът, после и това изчезна. Сега и двамата сме добре, но се пазим, стараем се да не се натоварваме. Най-щастливият момент за Велизар е завръщането му у дома след операцията. Всичко мина благополучно. Преборихме се, отдъхва си цялото семейство.

Нужни са съзнание и донори,

а никой не ще да чуе, казва откровено Велизар. Вече минал през един ад, той искрено желае хората да отварят душата си и ушите си. Трябва да се говори, да се информира обществото. Да се промени мисленето на хората, единодушни са баща и син. Иначе България си има лекари, които да правят трансплантации, смятат Юри и Велизар. Макар, че тяхната болка продължава в известен смисъл. Не защото синът ще пие лекарства цял живот, не защото не им е лесно в ежедневието на село, където се издържат с пенсиите на бащата, бабата и Велизар. А защото познават другите хора на хемодиализа, били са до тях и познават болката. В нашия край хората са много предубедени, защото не са запознати. Ако единият бъбрек работи над 18 процента, си изкарваш нормално живота, сочи Юри и отново настоява – трябва да се говори и разяснява по общини, отделения по хемадиализа, медии. И не периодично, а постоянно. "Трансплантацията не е страшно и сложно нещо, имаме лекари, но нямаме донори. Вероятно е трудно за хората да разберат, но каква ще бъде разликата и чувството, когато в едно семейство някой е починал, да дарят органите му за трансплантация. Почива си човекът и ако не вземат това решение, загробват го и край. А иначе семейството ще знае, че все нещо живо накъде е останало от него.

Починалият какво губи. Той си е загубил вече живота, но може да даде шанс на друг. А в момента, ако се налага болният да изчака появата на трупен донор, може и да си отиде с очакването, казва Велизар.

"Като крачиш по тази земя, не трябва да подскачаш, нормално трябва ходиш",

простичко обяснява бащата. Не ни е идеално всичко, но ние сме хора, които са свикнали да не си надскачаме сянката. За нас е важно, че и двамата сега сме добре, защото пари се печелят, но здраве – не. Цялото семейство е изключително благодарно на приятелите, роднините и непознатите, които са дарили средства. Тези хора имат голямо човешко сърце, защото в днешно време 5 лв. да дариш на болен е от голямо значение, смята семейството на Велизар. Самият той признава, че по време на неговото боледуване приятелите му оредели. Но останаха истинските, казва 26-годишният младеж. Тези, които даряваха кръв и плачеха заедно с мен.