Отзвук Животът в Родопите

Столетничката Бисера Станчева: Нямах свои рожби, отгледах 4 деца, които винаги ми казваха "мамо"

• Последна промяна на: 09:32, 05.01.2011 г.
• Автор: Александър Кисьов
• В рубрика: Лица
• 133 Посещения
• 0 Коментара

Баба Бисера Станчева има 10 внучета, 16 правнуци и 4 пра-правнуци. Сега живее при снаха си Ана Станчева в смолянския квартал Райково и казва, че едва ли някъде другаде има такава снаха като нейната, която хвали до небесата. За 100 години е видяла в живота толкоз, колкото може да побере един необикновен живот – съдба на една обикновена родопчанка. В съзнанието си пази всичко – моменти на огромна мъка и страдания и същевременно на щастие и несекващ оптимизъм. Мечтата й да си има рожби не се сбъдва, но с коравия си характер надмогва болката и отглежда заварените четири деца, приемайки ги завинаги в сърцето за свои и неотделими от нея самата и трудния й живот. За нея най-святото и ценно нещо са здравето, добруването и щастието на четирите й отгледани деца. Годините за нея тръгват от 7-членно бедно семейство от село Стойките. Но докато се задоми е принудена да сече и бере трупи и дърва, да вози греди, да товари и разтоварва по цял ден и години наред мулета, с които семейството на младата тогава стойченка Бисера Бичкиджиева си изкарва прехраната. Бисера Станчева е родена в с. Стойките на 5 януари 1911 г. в махала Гращица на село Стойките. В бащиния дом живее двадесет години. Сега за този отрязък от време в живота си разказва с умиление. "Карала съм греди с муле, орала съм, копала съм. Най-много с мулето съм карала дървен материал и греди от Стойките в Чепеларе. Дърва съм брала и карала…като мъж! Пет деца бяхме в семейството. Четири сестри и един брат. Аз бях втората… Бях една уверена, силна, от нищо не ме бе страх....Хубаво се оправях с мъжката работа – взема брадвата, сека дърва. Хвана мулето, товарям гредите, закарам ги до Чепеларе, разтоварям си ги и … обратно. Знам кое колко санта е, вземам бележчица, ида при касиерина. Гредите ги купуваха търговци и ни наемаха, ние само ги карахме с мулета. Товарехме от местности около Стойките – Осиката, от Карлък, от почти навсякъде в околността сме вземали и прекарвали.

Бисера почнала да товари дърва и греди още от 13-годишна. За семейството си казва още: "Татко се казваше Никола Иванов Бичкиджиев. Аз по баща съм Бисера Николова Бичкиджиева. До двайстата година, дорде да се омъжа, това работех - изцяло мъжка работа. Тежка бе, ама не беше ме страх, чувствах се силна На 20-та година татко бе вече починал и голямата сестра се омъжи, тогава на мен ми легна цялото семейство - майка ми бе слабичка, болнавка. Каквото и да бе, пак карахме, нямаше как, нито пък друго можехме да сторим. Хич съм не учила - само четири месеца ходих на училище в Стойките и то защото глобиха татко. Той ме запря да паса овцете, но го глобиха и той удри овцете с овчер и се принуди да ме прати на училище., та ходих само четири месеца. Това ми е било ученето."

Спомня си как се е задомила: “Мойта майка бе от широколъшкото селище Катраница. Отидох там, имаше тя там две лели – да им помагам, да им жъна. И се намерихме с първия мъж, и се оженихме. Ама не ни бе писано да живеем заедно дълго. Водихме се дванадесет години и той умря. Убиха го на Забрал край Девин. Погрешно го убиха. Един войник му стреля и го уби. Тогава имаше шумкари. Войниците от Пазарджик тръгнали към Триград да гонят шумкарите. Те най-напред тръгнали да закълнават войници в Девин, носили са знаме. Добре, но в Триград имало много шумкари, та са оставили един войник да пази знамето на Забрал, пък другите са ги пратили към Триград. Войникът, който пазел знамето, бил с шмайзер. А моят съпруг караше волска каруца, та откарал към Девин греди, разтоварил, седнал да обядва. И войникът не бил хубаво обучен и за пръв път бил въоръжен с шмайзер. Човъркал нешо и гръмнал. Убил на място мъжа ми Атанас Тодоров Мирчев. Само дванадесет години живяхме заедно – на Духовден се оженихме и пак на Духовден го погребахме – на 12-тата година от сватбата. Деца нямахме. Останах сама вдовица. След три месеца се задомила отново. Разкава живо и увлекателно как се е омъжила повторно:. “Останах сам сама. Тогава времената бяха страшни. Имаше в гората какви ли не въоръжени хора – страх ма бе да заспя сама. Там над Катраница има една местност – Мурсалица, та имел той овце там. Та слезнал в Катраница овчарят да ги стриже и му са казали, че ей в оная къща има бездетна вдовица (пък и той вдовец с четири деца). Завъртя се покрай мен, една неделя седя и докато ма не измъкна от къщата, не кандиса. Вторият ми мъж се казваше Димитър Стефанов Станчев.” За втория си брак Бисера Станчева споделя: “Та той бе от Соколовци и през 1944 година на 3 септември отидох с него там. Имаше си къща в селото, та почнах да гледам четирите заварени деца. Станах им майка. С Димитър живях 48 години. Почина през 1991 г. – на 81 години. Не седяхме в Соколовци обаче – вдигнахме се в село Триград. Той си бе търговец – държеше в селото хоремага, местната пивница. Пък аз си се занимавах с четирите деца. Пък те искаха всичко: пране, готвене, аз бях за тях майката – гледах да имат всичко. Те си бяха мои, аз по-мили от тях не съм имала. От заварените най-големият бе Стефан, тогава Мария, Иван и най-малката ми дъщеря е Величка. Само с децата се занимавах, за друго не оставаше време – да им изпреда, да им изтъка, да им изплета. И малко градинска работа вършех – картофки да опраша, да окопая каквото имаше, да извадя реколтата … От децата са живи само женските – Мария и Величка, пък мъжките са си отишли от белия свят. Мария е на 76, а Величка – на 71 години.” Без да се замисля, с бистрата си памет Бисера непринудено казва какво за нея е било най-мило: “От децата по-мили на тоя свят няма. Най -драго ми е било те да са здрави, жизнени и весели. Аз съм се радвала най-много, когато съм ги обличала спретнато и хубаво. Никога в живота си не съм искала да мясат като че ли ги е гледала не истинска майка, а мащеха. Искала съв винаги децата ми да са най-отпред и по-нагоре от другите. Те пък винаги са ми викали “мамо” и доколкото съм усещала, са ме приемали за истинска майка, каквато съм и до ден-днешен”. А за най-трудното столетничката казва: “Най -голяма трудност съм усетила, когато бях у майка – защото всичко бе на мен. Тя бе болнава и слаба, а татко почина. Тогава ми бе най-трудно – по онова време само дето не съм косила – цялата друга мъжка работа въртях без умора, въпреки че бях момиче. Страх от работа не съм имала никога. На всичко съм излизала “кърши”: и дърва съм брала, и трупи съм сурнала и греди съм карала – на всичко, на всичко съм излизала наглава. Не съм се посрамвала, не помня такъв случай.” За живота си днес казва, че не е хубав много заради старостта. “Сорце не остарява – иска ти се всичко, а снагата не държи… Но ме крепят децата, че ме гледат хубаво. Ако ме изоставят, бързо ще втасам. Те ме крепят и ми дават сили за живот”. Обяснява още, че по четири месеца се мести и живее при двете си дъщери и снахата на малкия й син Иван Станчев – Ана, която повече от 40 години е снаха в Смолян, но е родом от Пазарджик. “Когато съм била млада, винаги съм мечтала да си имам рожби, ама Господ ми не даде… Като взех втория съпруг, децата ми завикаха “мамо” и все едно че ги бях родила аз. И аз нито веднъж не съм ги почувствала чужди или пък да си помисля дори, че съм мащеха. Винаги съм била ценена и послушвана. Винаги съм била уважавана като майка. Децата пък съм гледала и обичала най-много. Не помня дете да съм ударила. Те пък винаги са ми викали мамо – и дори на смъртния одър единият син последно викаше “Мамо, мамо, къде си мамо?!” Бисера е пяла много хубаво. Знае над сто песни, но сега казва, че им е позабравила заглавията. “Като бяхме на хоро, най-много пеех “Рипни, Калинке” А още като бях в Триград, та дойде един, Кехайов се казваше, от Девин, та записа от мен петдесет песни”. За днешния живот баба Бисера Станчева също има свое мнение: "За мен е хубаво, че ме гледат, ама за мледежите – хич не е хубаво, едва смогват да му хванат края… Не оставят ме ни гладна, ни жадна… те го донисат, пък аз чакам наготово. За мен е хубаво! Като съм била мома – тогава съм харесвала най-много живота и към онези години най-много се връщам”. Столетницата може "да върти” 100-те си години с чудна памет. В нейния разказ за тях има всичко – но най много блика онази искреност и човечност, характерна за силните духом. Има и благост, смирение пред великия живот и съдбата, която Бисера Станчева винаги е приемала като отредена за нея – без да се оплаква и без да я кори. Родопчанката винаги е посрещала обратите в живота си без хленч и с открито лице към тях. С огромна любов към другите, към родните, към отгледаните четири деца, хората и живота.