Отзвук Животът в Родопите

92-годишният шивач Иван Папратилов продължава да приема поръчки и да работи по цял ден

• Последна промяна на: 11:07, 10.01.2011 г.
• Автор: Александър Кисьов
• В рубрика: Лица
• 200 Посещения
• 0 Коментара

Райковецът държи на любимите си песни, целува ножицата и иглата като свещени

На Ивановден тази година 92-годишният майстор-шивач от Райково Иван Папратилов пак посреща в работното си ателие много гости. Днес за малко е оставил на мира любимата си шевна машина. Поток от негови стари познати го заобикалят с уважение и признателност, честитят и благославят, хапват и отпиват за негово здраве. Около именника се въртят и неговата дъщеря Славка, синът Димитър, внуците Христо, Анастасия, Екатерина и Мария, а и най-малките правнучета – 9-годишната Теодора и 5-годишният Димитър. Всеки новодошъл бай Иван прегръща свойски и не крие, че му е драго и хубаво на сърцето, а усмивката не слиза от лицето му. Та покрай най-близките от рода при доайена на ансамбъл “Райково” при читалище “Орфееви гори” прииждат и неговите колеги и приятели от хора, в който Иван Папратилов е кажи-речи солист и изпълнител на стари гродски песни и шлагери почти от 60 години насам. Самият художествен ръководител, ръководител на на хор, оркестър и ансамбъл “Райково” Мирослав Инджакаров разпъва акордеона, защото прекрасно знае, че именникът не може без любимите си песни. Че как иначе – Иван Папратилов е един от основателите на хора и ансамбъл “Райково” – още преди шейсет години! А именникът пък пее като че ли, ако не извие глас, ще се срути небето. Без песен не може да живее. Размята един тефтер и записва, преписва още и още стари градски песни и шлагери, които държи про форма в тефтера, а иначе – в сърцето си. “Много, много стари градски песни зная, сигурно надхвърлят много повече от 100. На касетка съм си ги записал и слушам непрекъснато. Пущам си ги и си ги пея. Песента за мен е най-хубавото нещо”, признава 92-годишният певец. ."Пее ми се още, но чувствам заради годините си неудобство да ходя в хора и да пея. Вкъщи и на работа и на вилата – винаги пея! Песента ми е като “второ аз” – обичам и да пея, и да играя. И не се давам на други!" в момент на откровение признава бай Иван. Близките му знаят “графика”. А той е почти железен – всеки божи ден от осем часа почва работа зад шевната машина. На обяд – поне петнайсетина минути, ако няма как за повече, задължителен сън. После – пак кроене, пак шиене. И така – от близо 80 години! “Днес редовно имам поръчки! Смогвам ги в срок. Докато беше жива жена ми Катя, ми помагаше. Сега – не. Вечер работя “до ламба”. Никога не съм бил болен, само като ми направиха операция на двете очи, седмица време почивах, защото нямаше как да кроя и шия”, си спомня майсторът. Още една подробност добавят близките на шивача. От време на време с умиление Иван целува ножицата и иглата, а шевната машина я потупва като жива и си нарича “Занаят-канят – може да не тече, ама винаги има!” Понякога в неделя Папратилов нарамва раницата и отива на вилата си в Малко Чокманово – на Кралюв камък – цепи, кастри, дялка, майстори нещо. И попява – там се зареждал с енергия за дни напред. “Роден съм в Райково на 10 октомври1918 г. Бяхме петчленно семейство – брат, сестра и аз, майка и баща. Баща ми бе беден, трудолюбив, но винаги учтив и любезен. Коренът ни си е от Райково”, казва той за детските си години. Завършил прогимназия, после пробвал обущарство и дърводелство, но усетил, че те не са за него “Баща ми искаше да ме учи, аз нямах обаче желание – мечтаех си да стана шивач. Дадоха ме тогава при най-добрите за времето си майстори – братя Чирпанлиеви. Те бяха най-добрите майстори в града. Отидох на 14 години там да работя две години без пари и три години с пари. Но стана криза, нямаше работа, настъпихасъкращения и се принудих, та отидох в Пловдив да работя”, разказва Иван Папратилов част от битието си. Пак работи като помощник-шивач при един майстор-райковец – Ламбри Гьорджев. Но и там намалява работата, кризата се разраства и той увисва. Връща се в Райково. Чете обява, че в Смолянската казарма търсят шивач. Отива там с друг шивач Поразпитали го, а той обяснил, че шие само панталони и част от сака. Взели го."Майсторът, при когото бяхме прикрепени, беше любезен към нас и ние към него – сработихме се и паснахме много хубаво. Хранеха, даваха и чорба. След около година и половина дойде заповед да ходим войници. Единият от нас отиде в Пловдив, аз останах тука в Смолян. Назначили ме бяха в 6-та гранична рота. В строя бях", разказва Папратилов. И продължава “Отивам в шивалнята при майстора и през това време идва командирът полк. Петров. Майсторът му казва: “Г-н полковник, имам молба – ей този е само за шивач роден – ако може да не ходи на границата, а да остане в домакинската рота”. Каза, че ще помисили. На другия ден ротният командир ми каза, че по нареждане на командира ме прехвърлят в домакинската рота. Това ми бе и мечтата. Останах и се сработихме ние с майстора, навлезнах в работата. Майсторът бе Никола Поповски. Той беше майстор, аз му бях първия работник. Шиехме офицерско облекло. Всяка събота ме караха да ходя при командира, да му вземам дрехите, да му шия якичката, да му гладя мундира, да му преглеждам всичко по него. Чудно, но с командира се сработихме и той ме обикна – все едно не бях войник, а някаква много важна персона. Разписваше ми билета, пущаше ме в отпуска, глезеше ме. И станахме приятели. Пък той ми бе най-голямото началство, командир на полка. Изкарах така година и половина. Дойде време да се изволнявам. Получих съобщение, че мога да се явя в Пловдив – да стана майстор-шивач. Дипломиран майстор. Помолих полковника да ми даде седмица време да се явя на изпита и той ми разписа 10 дена. Взех изпита. Тогава ми рече командирът: “Да те направим при нас майстор-шивач”, та като се уволниш, да останеш тук. Казах му: “Не съм готов още – не мога да кроя военно офицерско облекло, кроя само цивилно. Майсторът не си дава занаята докрай. Иска да си е той майсторът, а не друг”. Командирът ме попита какво искам. “Изпрати ме на курс, дето шият само военно облекло”, му казах. Попита ме за колко дни, викам му – за един месец. След два дни идва и ми казва: Еди кога си, в 8 ч. да си в Пловдив. Заминавай! Майсторът, възрастен пловдивчанин, ме прие радушно и ми каза: каквото мога аз, ще можеш и ти. Затрупа ме с работа, направи ме пръв помощник. 10 души цивилни работехме в тази дивизионна шивалня в пловдивското интенданство. Станах майстор през 1944 година.” Командирът на смолянската казарма го увещава като се уволни да остане вече като майстор да шие офицерски униформи."Дойдох си от Пловдив., ама полковникът бе заминал другаде и го нямаше. Никой не знаеше, че той иска аз да стана майстор-шивач И към края на 1944 г отворих дюкян в Райково. Самичък. “Вече бях вън от казарма, уволнен. Отивам вече цивилен при командира, а той:"Иванчо, какво говорихме ние с тебе? Защо не остана?” Викам му: “Че как да остана – теб те няма, никой не знае”. И друго му казах: “Ако аз остана, трябва да освободите майстора” А с него бяхме в много добри отношения – с бай Кольо Поповски. “Ще го освободим” – ми вика командирът."Не съм доволен от него. Доволен съм от тебе" Тогава му казах, че съвестта ми не позволява той да си отиде, аз да остана на неговото място. Той ми е отворил очите. Аз заради него съм станал майстор – не мога да приема" “Ако не щеш, ще те мобилизираме и пак ще работиш” – ме заплаши Петров. Каза ми: “Не ме интересува – отивай и приемай.” Седя пред караулното отчаян и той пак ме вижда и пита какво става, “Сърцето ми не позволява аз да го махна”- му казвам. Отвърна ми, че сме във време на война и трябвя да има сто офицерски костюма готови, пък не са почнати. Казах му: “Аз ще ти ги изработя” и той се облещи направо. Учуди се много как мога въобще да си помисля, че мога да ги изработя, за да спася само и само майстора си. Сащисан, само попита: “Ами ако не ги изработиш, тогава какво?” – развика се Петров. “Няма да ми плащаш!”, отвърнах му. Предложих му да подпишем договор за изработката на тези сто костюма офицерско бойно облекло. Полковникът слезе от файтона, отиде при главния склад при фелдфебела Христо Щерев от Асеновград и му нареди да ми отмери плат и материали за сто офицерски костюма и да ми ги предаде – за три ръста – 1, 2 и 3-ти, без мярка. Докарах ги в моята частна работилница. Пък бях сам. Мобилизирах няколко души райковски шивачи и почнахме. Срокът ми бе само един месец. И почна едно шиене… Работихме с моята жена Катя, Марко Суров, Митко от Серафимово, Георги Пищалов и Дора Козванчина. Обаждам му по телефона, че костюмите са готови. Отивам в казармата, като чакам комисия да ги приеме – те обаче направо ги вкараха в склада и веднага ми платиха. Така спасих майстора си, не го уволниха. Пак ми дадоха да шия на всички офицери облеклото, но този път с взета мярка по тях. Но дойде1949 година и казаха: “Не може да се работи частно. Трябва да влезеш в кооперацията “Георги Димитров” в Райково”. Принудих се – иначе не даваха купони за хляб. Отидох. Там пък станах главен отговорник. Бях главен крояч на кооперацията – 32 години изкарах в нея. Имах 25 души работници". Днес Иван Папратилов казва:"Не помня да ми са върнали нещо или някой да се е оплакал от ушита от мен дреха! Хиляди и хиляди – всичко през мен минаваше почти колективно: горско, устовският и смолянският хор, откъде ли не са валяли поръчки. Поне на шест души хляб като майстор-шивачи съм дал А за шивачеството най-много мерак трябва. Без него нищо не става. Само аз имах право на осми разряд в кооперацията – другите бяха до седми. Всичко в занаята е важно, но кроенето е най-важното нещо – да го скроиш правилно. Защото после и да го ушиеш хубаво, пак няма да стане. Самият Иван Папратилов обаче е много човешки скроен. Казва още за себе си, че въпреки 92-те си лазарника му е сладък животът, а най-сладкото нещо в него – скъпоценните песни, без които не може да кара ни един ден. И друго обича той – диалога, разбирателството, хубавата приказка. Без капка съмнение изрича “Аз врагове нямам”.