Честваха 90-годишнината на Пичура в Момчиловци
- Последна промяна на:
- Автор:
- В рубрика:
- 228 Посещения
- 0 Коментара
С почит и много любов към виртуозния майстор на кларнета Тодор Пичуров в Момчиловци отбелязаха неговата 90-годишнина. Във фоайето на читалище “Светлина” организаторите подредиха фотоизболжба, която представи родственикът Васил Пичуров.
Пред събралото се множество в салона бе проследено битието и професионалните изяви, като се прочетоха откъси от книгата “Легендата на кларнета” от Георги Гривнев. На сцената се носеха свирни, пееха се песни, танцуваше се. Представиха и възстановки от диалози между Тодор Пичуров и съпругата му Елена. Много трогателност имаше в изпълнението на любимата песен на Тодор Пичуров “Болен лежи катил Георги”, изпята от Димитър Керемедчиев. С кларнета на Пичура свиреше Дичо Ников, на когото майсторът подарява инструмента преди да напусне белия свят. Вълнение предизвикаха песните и свирните на Кръстю Баргански, Кина Илчева, Анастас Глухов и Петър Анилов, които са били също част от незабравимия състав на Пичура. В програмата взеха участие изпълнители от различни поколения от Смолян и Момчиловци, които се ръководят от Русанка Бодурова и Елена Каневска.
След концертната програма на площада се извиха хора. За вход гостите на тържеството даваха по левче и така се събраха 375 лева, с които ще се изгради чешма в местността Св. Димитър в негова памет.
Музиката го правеше свободен по дух
Тодор Пичуров беше и обикновен, и необикновен човек. Преди десетина години, когато издавах книгата “Легендата на кларнета”, отбелязах: “Няма веке Пичурово хоро и Попканево пеюву!” Разбрали какво са загубили, момчиловци написаха първото изречение за легендата, свързана с неговото име. И съвременници, и потомци ще дописват тая красива легенда и ще я разказват на децата и на внуците си…" Сега, по повод 90-годишнината на именития музикант, отново преосмислям неговия талант, неподражаемо чувство за хумор и човешките му качества. Когато Пичура свиреше, звуците на кларнета заглушаваха хумора му, който се превръщаше в притчи и битуваше сред хората като пословиците и поговорките. А когато се шегуваше, всички го слушаха и мълчаха. Мълчеше и кларнетът му. Няма да говоря за авджийството му, където приятелите се радваха повече на присъствието му, отколкото на простреляното диво прасе.
И още нещо – всеки автор, когато пише за определен човек, се стреми да го разкрие откъм всичките му страни, да очертае профила му, да постигне психологизъм на повествованието и пр. И ми се струва, че и сега образът на Тодор Пичуров къса шевовете на словото, излиза извън представата ни за него и търси свободата на духа. Той е повече от това, което е в думите и между редовете.
“Няма вече Пичурово хоро и Попканево пеюву!”, но са живи свирните на Пичура и словото на Канев! Названието на рода Пичурци е “отколешно”. Стайко Пичура разправяше, че в старо време имало чифлик-конак върху днешната Мешевска къща и част от площада на богати българомохамедани. В този чифлик имало аргати, “назори” или настойници. Назори ставали повече от местното християнско население, но човекът трябвало да бъде пъргав и лек човек, работлив, стегнат, честен и накрая да си има и свой “мурафет” – да умее нещо в живота си. Да свири на гайда и кавал, да пее, да изгражда чифлишки хамбари и най-вече да може да покрива чифлишките сгради с каменни плочи от Караманджа. Назорин на този чифлик бил старият Пичур. Днес не знаем името му, но преданието говори, че той бил беден устовец, знаел отчасти и дюлгерство, оране и копане, но неговият голям “мурафет” било косаджийството. Бил висок, тънък и строен. През лятото се нареждали по 20 косаджии и най-напред ги водил Пичура, което от турски ще рече “косаджия”. Винаги той окосявал двойно, защото бил “дълъг” кашида и косата му била голяма, дръжката му почти двойна, та с неговата коса никой не могъл да коси. Ето как този назорин си получил прякора, който неговите наследници носят и до днес. Не само в Момчиловци, а и в Соколовци, и в Чепеларе и до днес съществува този Пичурски прякор. Тодор Василев Пичуров (свирецът) е от седмото поколение на Пичурци. Родоначалник му е Стайко Пичура. Роден е през 1921 година и женен за Елена Маркова Гайдарова.
Родителите на Тодор имали имот на Касъм дере. Бил дете на седем-осем години. Веднъж отивали да вършеят овес на хармана, малкият яхнал на кон. С тях бил Илия Бакларов, който ходел на гурбет из Беломорието, и му казал: “На, дете, тая пищялка, белким излезе нещо от теб.” На Тошко така му станало драго, идело му да скача до небето. На хармана надул свирката – изтръгнал звук, втори, трети. Идело му отвътре. Улавял и пресътворявал всеки звук – на ручея, вятъра, гората, славея. Омайвал всички, които го слушали из къра.
“След пищялката минах на кавал, после на гайда. Гайда, дето аз си я направих – само кожата си купих. Бручилото, надуелката, пискунят бяха от мене сторени”, разказвал Тодор. И баща му Васил разбрал, че момчето е за песни и музика. По попрелки и меджии надуваше мяха, бручилото ручеше, а пръстите му играеха по гайдуницата без усилия, сякаш са се сраснали с нея. Свиреше Тодор, ала чувстваше, че този инструмент не го привлича, макар че приляга на планината, на нейната нежна душа и топло сърце. “Гайдата не ми дава всичко, казваше си той, няма да се спогодим с нея и сигурно скоро ще се разделим по живо, по здраво”. От баща си Пичура наследи музикалната дарба, от дядо си Димо – ловджийската страст. Събра ги наедно – когато не свиреше, емваше с аратлиците си из балкана – я диво прасе ще ударят, я заек ще дръннат. Един ден Тьодьо рече тятю му:
- Искам да си купя кларнет!
- Ако имам пари…, но нямам.
И тогава Тодор реши сам да си казандиса пари за инструмента. “Ще ида в Чепеларе – в Гюндюзица, ще чукам павета и ще си изкарам парици…” Така и стори – изчука три хиляди павета! Стискаше “хартийките” в джоба си и отиде в Устово. Там намери зъботехника Кольо Хронев, който му продаде кларнета.
Пеша се върнал в Момчиловци. Вървял и свирел като замаян. Струвало му се, че всичко наоколо само него слуша. Тогава почувствал не само със сърцето си, но и с разума си, че отсега нататък ще се венчае с магията на кларнета. Нямаше да се раздели с него, каквото и да се случи, както няма да се раздели с любимата си, която ще избере. Това не бе заричане, а клетва.
Тодор Пичуров работеше като водопроводчик, това бе за заплата и стаж. Беше и известно време сондьор в Мадан. Ала пъпът му беше хвърлен в музиката. Така знаеха състава му – “Пичура”, което означаваше двайсет и четири карата веселба, прекрасни изпълнения, незабравими часове. Свирнята му звучеше в Пловдивско и Асеновградско, в Хасковско, из целия Смолянски окръг, из цялата Родопска планина. Пичура бе свирил и в Троянско дори, в Турция, в град Кавала – Гърция, където беломорските вълни люлееха разкази за несретно гурбетчийство на момчиловски майстори. Участваше на много Роженски събори. Там се срещаше с народни певци и инструменталисти, със стари приятели и познати. Слушаше и запаметяваше непознати мелодии, които по-късно засвирваше по хорища, сцени и събори. Той разбираше, че трябва непрестанно да обогатява репертоара си, да привлича нови изпълнители, искаше групата му стъпка по стъпка да изминава тежкия, изнурителен път към съвършенството, да намери своя отличителен облик и да вълнува хората. Защото изкуство, което не вълнува, не предизвиква емоции и размисли, е обречено на забрава.
На много сватби канеха Пичура да свири. Пуснеха ли му хабер, метнеха се на джипа и запрашваха за градове и села. Репертоарът им бе толкова богат, че не им се опъваше да изсвирят тази или онази мелодия – родопска, тракийска или странджанска песен да изпеят. Накрая музикантите изваждаха от джобовете си дарените пари, а Тодата речеше: “Толкова и толкова за бензина на джипа, останалите – по равно!” Като ръководител му се полагаха повече, ала Пичура не си позволяваше тази “привилегия”. Свада, крамола за пари никога не избухваше. Така казваше: “Станеш ли роб на парите, спукана ти е камбаната. Затова имай толкова, колкото да не те повредят, да не те дърпат надолу, да не те покварят”.
Отлагаха сватби – само и само Пичура и аратлиците му да свирят. И така показваха как държат на мурафета им. В Момчиловци по пет диплини хоро се е извивало на мегдана – свят да ти се завие от игра. Магия, на която не можеш да устоиш. Дете се хващаше до дядо си, бъркаше стъпките, но се учеше, дъщеря до майка си, снаха до свекърва си, зет до тъста си, другоселец до момчиловец. А сърцето на Пичура се пълнеше и преливаше от драгост и топлина. Георги Гривнев
Коментари
* За да поставите коментар трябва да сте регистриран потребител.