Отзвук Животът в Родопите

Реалността в едно обезлюдено село

• Последна промяна на: 10:02, 18.05.2011 г.
• Автор: Геновева Дикова
• В рубрика: Репортаж
• 108 Посещения
• 0 Коментара

Само двама мъже живеят целогодишно в село Пещера

Красивото село Пещера се намира на 8-9 км от Смолян. Природата там е омайна, а хората – гостоприемни и добри. Населението наброява 262-ма човека. Децата посещават училището, в което идват и ученици от Чокманово, Доганово, Турян, Кремене, Малино. Църквата “Св. Димитър” събира всички на храмовния празник през октомври......Всичко казано дотук е истина, но се отнася за далечната 1948 г. Тогава в селото е кипял живот и са се чували детски гласчета и училищен звънец.

Днес селото пак си е там на 8-9 км от областния град. Природата е все така красива. Там си е и църквата, която е от 1853 г. Прогимназия няма от началото на 30-те години, когато е преместена в Турян. В началото на 50-те години е закрито и началното училище. На географската карта на България е заличено като населено място Доганово, което е само на два километра от Пещера. Голямото тогава Кремене сега е сред селата с до 5 жители в него. По-точно само 4-ма живеят там според последното преброяване. От 262-ма души в миналото днес в Пещера живеят само двама постоянни жители. От тях пък само един – Петър Шопов, е местен. Другият – Янчо Янчев, е от варненско село, но избрал да живее заедно със своя другар Петър. Къщите сега наброяват 40. Според кметския наместник на Турян Георги Пейков 90% са обитаеми, но има и такива пред разруха или пък направо рухнали. През 2005 г. умира последният човек, който се е родил и живял в Пещера. Това е Сребра Стаматова.

От Пещера е родом Гавраил Узунов, припомни още Пейков. Узунов е лекар, общественик и писател, роден през 1906 г. и починал през 1994 г. Той е автор на книгата “Потомци”. На 9 юни по време на празника на Турян ще бъдат отбелязани 105 години от неговото рождение.

Благодарение на асфалтирания път, който води към селото и що-годе се поддържа, Пещера едва ли ще изчезне съвсем като населено място. Заслугата е на покойния арх. Петър Петров, който също е родом от Пещера и направил така, че още през 1987 г. да се направи пътят, дори преди този за Турян, който е асфалтиран две години по-късно. Бъдещето му е обаче на село без местни и постоянни жители, смята Петър Шопов. Дано не се стигне до съдбата на съседното Доганово. В историята на Чокманово пише, че в края на 19 век Доганово е имало 34 къщи. Последният му жител Тома Тунев го помни от времето, когато домовете били 28. Сега Доганово наброява едва 3-4 къщи – съвсем пусти. Последните жители на махалата, които доживели до 2002 г., са Тома Тунев, роден през 1915 г., и две години по-младата му съпруга. Случило се така, че бабата се разболяла тежко. Извикали линейка и докато я качвали, дядото се притеснил, получил удар и починал преди нея. Часове по-късно неговата баба също издъхнала. Погребението било в началото на месец май в един и същи ден. Така си отишли последните жители на Доганово, а с тях и животът в махалата. Старците гледали 7 котки. Дни след погребението им, подгонени от глада, животинките намерили пътя към живите. Сега котетата живеят при Петър и Янчо в село Пещера. Когато умира пък и баба Сребра, и нейните котки се присъединили към домочадието на Петър. Сега храним към 15 котки и четири кучета, казва Петър Шопов. Три хляба на ден отиват само за тях, но на двамата мъже сърце не им дава да прогонят животните и да ги направят бездомни.

Петър Шопов живее постоянно в Пещера от 13 години. Преди време в селото постоянните жители наброявали 7-8. Сега са само двамата. По-голямата част от годината са сами – те, 15-те им котки, 4-те кучета, двете крави, кончето, кокошки, гъски и 25 овце. Само през лятото стават трима, защото в топлите дни в Пещера се връща още един местен жител – Крум Каваров. Тогава за кратко идват и други хора, които са закупили къщи или пък такива, които сеят по малко картофи и боб. Те обаче идват и си отиват. Остават Петър и Янчо.

Петър Шопов: Водим живот като в Сървайвър, само че по-тежък

Г-н Шопов, тук ли сте отрасъл?

Родителите ми са от тук, аз съм раждан в Смолян. През ваканциите идвах при баба ми и дядо ми. Накрая се случи така, че и аз като всички на стари години дойдох да живея тук.

Кога стана това?

Преди 13 години. Родителите ми бяха живи, но възрастни и болни. Уж за едно лято дойдохме с тях насам, а ето колко години вече минаха. След това те починаха и на мен си ми дойде по-добре тук, макар че имам жилище в Смолян. Но какво да правя там, да живея като в клетка. Освен това съм инвалид, с една ръка съм, как бих могъл да си намеря работа в града. Гледам си животните и с тях никога не ми е скучно.

Кога е най-тежко да се живее в Пещера?

През зимата. То като цяло животът ни е като в Сървайвър, но много по-тежък. Там поне има нещо подхвърлено, оставено някъде, а тук каквото си осигуриш сам, това ще имаш. Никой нищичко няма да ти даде наготово. През зимата обаче е много трудно. Някои, които идват отвреме-навреме, се прехласват колко е красиво, колко е романтично. На мен обаче ми действа подтискащо. Не можеш да идеш където искаш. Пътищата най-често са затрупани. Дърва трябва да си добиеш. Храниш животните, защото те са с предимство и се криеш вътре на топло. Някой път, като и пътят не е почистен, и хлябът не може да дойде. В “Биг брадър” нали бяха вкарали някаква кравичка, овца – е, голямо чудо беше, как се оцелявало. Да ги докарат тук да ги видим как ще оцелеят. Да се грижат за всичко.

Как всъщност се зареждате с хранителни продукти?

Един бус минава веднъж на две седмици. Там горе на разклона за съседното село спира и от там трябва да си купим хляб. Или пък да ходим до Смолян. Ако поръчаш нещо на момчето, дето кара буса, ще ти го достави следващия път. В седмицата един път минава бусът. Няма такива неща като пресен хляб например. А съм чел, че имало европейски програми, по които се плаща, за да бъдат доставяни хляб и неща от първа необходимост в такива изоставени обезлюдени села като нашето.

Вие май си произвеждате сами храните?

Някои неща – млякото, сиренето, маслото. Сеем картофи и боб. Смея да кажа, че продуктите ни са биопродукти – екологично чисти са. Те и кравичките ни ядат съвсем малко фураж, повече чиста трева пасат. Как получавате лекарска помощ, особено зимата, ако се наложи? Да, наложи се един път. Янчо получи бъбречна криза. Беше посред зима. Добре че бяха от Гражданска защита и пратиха един джип, иначе нямаше как да дойде Бърза помощ. Лличните ни лекари са в Смолян. Ходя един път месечно да ми изписват лекарствата. То е трудно и да стигнеш до града. През Турян минава автобус през ден. Спира на разклона, а до там са три километра, които трябва да ходиш пеш.

Как се случи, че останахте без ръка?

Без лява ръка съм от 17 години. Порязах се на времето, получи се гангрена и се наложи ампутация. 40 дена ме държаха в смолянската болница, въпреки че исках да отида някъде надолу. Те казваха – не. Минаха 40 дена и ми казаха – бягай надолу, това вече не е в нашите ръце. Да, ама късно. Ходих в Пловдив и София, но нищо, останах си без ръка Човек се изнервя много. Елементарни неща, които стотици пъти си вършил сам, сега не можеш.

Това ли е причината и вашият приятел да дойде да живее тук?

Ами сам човек за нищо не става. Но Янчо дойде от Варненско още докато си живеех в Смолян. Той самият нямаше къде да отиде и къде да живее. След като дойдох тук и той дойде, хареса му и остана.

Имате ли доходи?

Аз получавам една инвалидна пенсия от 130 лв. Не получавам помощи. Преди време опитах, но беше толкова унизително, че се отказах. Янчо пътува два пъти седмично до Смолян, чисти входове и си докарва към стотина лева. Получава и помощ за отопление.

Как изкарвате с толкова малко пари?

Човек знае и две, и двеста. Как – скромно се живее, с лишения. Примиряваш се и накрая си казваш “здраве да е, колкото – толкова”. Доколкото разбрах, въпреки че сте само двама, в селото има осветление? В цялото село живеем двама човека на горния край. Надолу по селото има 6-7 лампи, които светят, обаче не и при нас – като всичко в държавата. Гледам телевизия, но ми омръзва. Понякога ми се ще нищо да не слушам.

Наближават избори, ще гласувате ли?

Мисля, че няма да гласувам. Защо да гласувам – нещо да се е променило за тези години? Няма смисъл. И да гласувам и да не все едно. По-зле става, по-добре не. Къде е прогресът, кажете ми вие. Като гледам и днес аз живея като моите прадеди. Прадядо ми дошъл от Софийско и тук се заселил. Родопчани са свикнали да казват “шопи” и така остава фамилията ни Шопови. Още тогава той гледал кравички и картофи. Така живеел и дядо ми. Майка и баща ми живееха в Смолян, но след пенсионирането се върнаха тук и пак си гледаха кравичка и картофи. И сега аз по същия начин – значи нищичко не се е променило. Има една разлика – родителите ми си помагаха с животните. Те, ако имаха мъжко теленце, даваха го на “Родопа” и 1000 лв. вземаха. Ако е женско, пак го продадат и така си докарваха средства. Аз сега продавам едно теленце за 200 лв. Един ми се обажда и вика: “Че те кучетата се продават за 200 лв.” Млякото няма кой да изкупува.

Какви проблеми още имате в това самотно съществуване?

Проблеми са ни и дивите животни. Наобикаля ни една глутница подивели кучета. Навярно от града са дошли и от глад са така озверели, че разкъсаха една овца и агне. Не ги е страх. Аз замахвам с тоягата, то от другата страна се нахвърля. Едва си опазих коня, бяха го наобиколили. Дивите прасета пък ни изяждат картофите. Една година половин декар насяхме, само два чувала извадихме, другото го изядоха прасетата. От мечките се притесняваме. Често им виждаме следите от лапи в калта. Намираме изядени мравуняци. Малко мече сме виждали ей там по склона да се изкачва. Ловците казват, че мечките в тоя район са десетина. А ние сме двама само. Излиза, че ние трябва да сме под закрила – защитен вид, а не мечките. И никой нищичко не прави. Говориха за спрейове, електропастири, за обучени кучета, ами за нас – нищо. Иначе се сетиха властите да ми искат такса за коня, че и за кучетата, които гледам, но помощ – никаква.

Кога се оживява селото?

На храмовия празник – на Димитровден. Тогава по два автобуса хора идват. Църквата отвън изглежда незначителна, но си е голяма и хубава. Едно време през турско не са разрешавали големи църкви да се градят. Тук първо я построили, а след това отишли да искат от пашата разрешение. Църквата е вкопана. Отгоре като я погледнеш, само покривът се вижда. Пашата го докарали на един кон, той видял, че е ниска и дал разрешение.

Все пак повечето къщи са обитаеми, значи идват хора?

Много къщи са паднали, повечето са такива, но има и вилички, които се поддържат. Две от къщите са на англичани, но те само първата година дойдоха и от тогава никакви ги няма. Други три къщи пък са на софиянци и те много хубаво си ги стегнаха. Останалото е повече развалини. Едно време като през тунел се минаваше по сокаците. И от двете страни накацали едни хубави къщи. Хората много са се старали да остава свободна обработваема земя, а сега същата земя пустее.

Накратко как определяте живота си на село, което през по-голямата част от годината е безлюдно?

Живот за наказание. Тези думи не са мои, но са верни.