Творецът Димитър Златев:Този свят се крепи на човещината, любовта и хармонията

Последна промяна на: 11:03, 21.02.2011 г.
Автор: Александър Кисьов
В рубрика: Интервю
31 Посещения
0 Коментара

Вместо визитка

Тази година Димитър Златев навършва 75 години. Вглеждайки се във времето и от висотата на тези години, той продължава чрез човешкото слово като “хляб насъщен” да търси свои отговори за същността на битието и мисията на човеците. “Преди години като четях, че ние, възрастните хора, сме в трета възраст, това ме крепеше. Но на едно място прочетох, че след 70 години те били вече в четвърта възраст. Колкото – толкова”, каза той шеговито за себе си преди да говори сериозно за сериозните теми. _

Г-н Златев, вие сте известен на широк кръг хора, имате солидна творческа биография, а и професионална. Бихте ли очертали все пак накратко биографията си?

Роден съм през 1936 г. в с. Бенковски, Пловдивско. С Родопите съм свързан от 1958 г. Тогава завърших Софийския университет със сециалност “Литература”. Имаше тогава разпределение за завършилите, но точно тогава, през тази година, то отпадна. Само през 1958-а, защото след това пак почна разпределение. Аз бях от Пловдивска област. Написах три места, в които бих желал да започна работа на учителско място. Първо изписах Чепеларе. От там започна връзката ми с Родопите, та до ден-днешен. Не бях идвал в този край и бях изненадан, когато дойдох – не бях стъпвал по-насам от Бачковския манастир. И понеже по душа бях турист и природолюбител, какъвто си останах цял живот, заселих се в Чепеларе. Назначиха ме в Дома за юноши като възпитател. След някоя и друга година започнах учителство в гимназията там. След няколко години пък ме поканиха в редакцията на вестник “Родопски устрем” в Смолян на журналистическа работа. И понеже смятах, че е по-интересна, започнах там, бързо напреднах, бях удовлетворен. Но като минаха още две години, разбрах, че ми липсва учителската атмосфера, контактите с младите хора. Пък и бях започнал да си градя къща в Чепеларе. Междувременно станах и чепеларски зет. Та се върнах в гимназията в Чепеларе. В нея преподавах до 1976 година. Тогава ме поканиха да участвам в конкурс за преподавател в смолянския Учителски институт. Спечелих конкурса и пак се върнах в Смолян. Това стана от 1-ви септември 1976 г. От тогава, та до 1 януари 2001 г. Цели двадесет и четири години изкарах, пътувайки от Смолян за Чепеларе и обратно. Живеех си в Чепеларе, а работех в Смолян. Тогавашните органи и власти не можаха да ми осигурят една каквато и да е квартира. Това утежняваше моето битие, но пък ми допадаше работата със студентите – имах едно по-високо професионално равнище.

По какво преподавахте в бившия Учителски институт в Смолян?

Основната ми специалност бе “Българска литература” – нова и най-нова българска литература. Но междувременно преподавах и български фолклор, руска класическа литература, методика на литературното обучение, изразително четене.

Дали пък не сте се замисляли през тези 24 – 25 години колко студенти сте обучили по тези специалности и предмети?

Стотици не, хиляди са вероятно. Но не съм се замислял колко точно биха могли да бъдат.

А дали си спомняте кога написахте първото си стихотворение?

Този въпрос не ми се ще да го подхващам, но първото си детско стихотворение написах в четвърто отделение. Написах го от амбиция, понеже две други момичета изпълниха задачата на учителката и дойдоха със стихотворения. Е, как другите ще могат, пък аз – не. И седнах, та написах.

А първото си зряло стихотворение помните ли?

Като ученик в пловдивската бивша Първа гимназия, основана само година след Освобождението. Та тогава публикувах няколко стихотворения, но не бих ги определил като зряла поезия. Защото след като завърших Университета, имах вече понатрупани стихотворения, но опитът ми показа, че те не са истинската голяма поезия. Затова се отказах да пиша. В това време обаче се заех с превод от руски на художествена литература – превеждах Пушкин, Лермонтов, Сергей Есенин. Няколко години се занимавах много упорито с преводи, особено с поезията на Сергей Есенин. С преводи осмислях голяма част от времето си и като учител. Тази преводаческа дейност се превърна при мен в една незаменима школа за проникване в детайлите на поезията, на изкуството като цяло и като средство за общуване с хората. Тогава се убедих, че за да имаш право да пишеш, ти трябва да имаш нещо да съобщиш на хората. Да им кажеш нещо такова, което да не е само твое, а в това, което отправяш, да се проектират техните виждания, преживявания, вълнения – да излезеш с някакво послание към тях. Навремето се говореше за “детската смъртност” на младите поети. На една възраст около 20-22 години издават първата си стихосбирка, в която има преди всичко любовни стихотворения и стихотворения за щастливото детство. Но липсата на контакт с живота и липсата на житейски опит ги правеше незавършени. Затова и аз смятам, че бях прав, когато се отказах да пиша стихове. И след това – някъде през 67-а година, отново започнах да пиша.

Тогава ли излазна първата ви книга с лирика?

Не. През 67-а година бих казал, че сътворих първите си зрели стихотворения, които да привлекат вниманието на читателя. След това започна едно активно сътрудничество с различни вестници, списания. Най вече “Учителско дело”, “Родопски устрем”, в сп. “Семейство и училище” и други издания. Натрупаха се доста книги, но опитите ми за издаване на стихосбирка се проваляха. Липсваше ми самочувствие да кандидатствам за член на Съюза на писателите, което бе естествено за онова време. Чак през 1990 г. Петър Анастасов, поетът и директор на пловдивското издателство “Христо. Г. Данов”, прие мой ръкопис и го издаде в стихосбирката “Дъбове в града”. Сякаш той ми поля вода за “Добър път”. След около година – две се появиха още две стихосбирки, свързани предимно с Родопите и с нашата съвременност. През 1994 г. кандидатствах успешно за членство в Съюза на писателите с тези три стихосбирки: “Дъбове в града”, “Разговор с изплашения заек” и “Прости чудеса”. След тях вече бяха отпечатани стихосбирките “Кавал в подлеза"(2002), “Най насъщният хляб” (2006) – избрана лирика. Сега, след месец, ще излезе поредната ми стихосбирка под заглавие "Време за елегии” – Защо се казва така. Елегията изразява болка, разочарование, тъга. Но това идва не от годините ми, а от нашето разломно време. В него виждам един упадък на духовното и материалното в България и най-вече – драмата на българския народ, че почти всяко второ семейство има деца, синове и дъщери, заминали за чужбина. Техните деца няма да се върнат и няма да са български граждани. Това е една голяма, истински народна драма.

Много години сте в Родопите, какво получихте от тях?

Ами от Родопите получих едно равновесие. Макар и далеч от центровете на литературата, на издателствата, тук бях удовлетворен от начина си на живот, от семейството, от контактите си с хората, от работата, от уважението в обществото – всичко това, но и от природата. А аз съм болезнено привързан към нея.

Почти не изтървавате случай, за да кажете, че родопчанинът винаги ви е впечатлявал. С какво най-вече?

Това е така, въпреки че и родопчанинът вече не е такъв, какъвто е бил по-рано. Такъв, какъвто ни го е описал например отец Канев от Момчиловци или пък Николай Хайтов. Той също се променя. Но аз имам възможност да сравнявам родопчанина с хората долу от полето. Тук хората са някак си по-благи, по-уровновесени. Не са така завистливи във взаимоотношенията си. Повече благородство има у тях. Когато се веселят обаче, умеят да го правят с цялото си сърце. И когато пеят е така. Това винаги ме е респектирало някак си.

Вие имате няколко книги с белетристика, откъде черпите сюжетите си за тези новели и разкази?

Те са събрани в пет сборника: “Ангелът” (1997) , “Терзания човешки” (2000) , “Предания край Рожен” (2004) ,"Отворена клетка"(2006) и “Женска рожба” (2010). От тях съм подбрал избрани разкази , които всъщност са две трети от написаните от мен в най-новата и току-що излезнала от печат книга “Заплащането на греха”. В нея влизат 54 избрани разкази и новели, като преобладават разказите със сюжети от Родопите. Като се вгледах в нея, установих, че най-много са влезнали в подбора сюжети от Ропката и Смолянска община, погледнато географски. Като започнеш от Могилица, Смилян, Чокманово, Полковник Серафимово, Устово, Смолян, Райково, Проглед, Чепеларе, Широка лъка, Солища, Гела … и най-много от Момчиловци.

А защо избрахте заглавието на книгата да е "Заплащането на греха"?

Това е заглавието на един от най-силните разкази. Той е с морално-етична тематика. Сюжетът му е отпреди стотина години. В него аз виждам един морал на човешко и бащинско поведение, който се противопоставя на морала на нашето време. Сега сме свидетели на случаи, когато се захвърлят пеленачета в кофи за боклук, бебета и деца се продават в чужбина и какви ли не подобни ужасии, без да се смята това за грях. А това, според мен, е най-върховният грях. Никое животно не се отказва от своята рожба, а е готово да се бори с живота си за нейното оцеляване. Но ми се струва, че когато разказът се прочете в цялост, ще се разбере защо съм го озаглавил “Заплащането на греха”.

Вие оптимист ли сте за бъдещето, г-н Златев?

Ако не опазим човещината, хормоничните отношения помежду ни, ако не запазим хармонията между природата и нас, ако не уравновесим чувствата си между родината и останалия свят, ако не запазим любовта, благородството, този свят е загубен.